Дългата пътечка

Сутрин е. Птиците пеят навън, а слънчевите лъчи влизаха през прозорците на голямото имение "McStell". Даниел лежеше буден в леглото замислен за нещо. Напоследък имаше да мисли за толкова неща, които досега стояха в някое закътано местенце в главата му.
След няколко минути той пое дълбоко въздух и стана от леглото. Отиде до гардероба си и се облече. Разбира се сложи любимите си дънки, широките кецове и късата тениска и слезе долу, където вероятно го очакваше закуската. Както предполагаше на масата го чакаха топли палачинки с шоколад. Той закуси набързо, след което се усмихна на старата Бети, която вече дълги години бе икономка в къщата, но и в същото време бе невероятна готвачка.
След като излезе той се качи в колата си и запали двигателя на BMW-то. Даде на заден ход и след няколко секунди вече пътуваше по дългия път, въпреки че дори той не знаеше точно къде отива. След около половин час пътуване Даниел паркира колата, спря двигателя и излезе от нея. Когато мястото към което се стремеше да отиде се разкри гледката беше уникална. Имаше една дълга пътека, която сякаш водеше до безкрайността, а от двете и страни беше оградена с огради от цветя. Всичко това правеше една уникално красива пътека наречена "Дългата пътека". Точно сега на Даниел му трябваше едно тихо място, за да реши откъде точно да започне живота му. "А, може би и ново приятелство" каза си той след като видя малко по напред едно момиче, което също като него ходеше по пътеката. Той побърза, за да я настигне и когато вече стигна, той се усмихна добродушно на момичето.
- Явно още някой иска да избистри ума си на едно тихо място? - каза той. - Извинявай, не се представих. Даниел Мак Стил, приятно ми е.

Момичето изглеждаше красиво, но в същото време забелязах, че е много срамежлива. Усмихнах и се приятелски и се замислих, какъв разговор може човек да проведе с нея. На Даниел не му трябваше много мислене, за да измисли нещо тъпо, но съдейки по това, че момичето беше непознато едва ли бе най-подходящия момент да показва чувството си за хумор.
- Е, тъкмо щях да попитам, каква правиш тук, но ти направо ми отговори. - каза той, а после побърза да добави. - Настроението ми в момента е тотално съсипано и тъкмо се чудех с кой бих могъл да се разходя на едно толкова красиво място....
Даниел направи тъжна физиономия, а после проумя, че ползва проклетата стратегия на чувството си за хумор. Всъщност той не обичаше да споделя чувствата и емоциите си с хората, но в това момиче виждаше нещо различно и знаеше, че дори да и сподели тя няма да го предаде, а точно напротив ще го изслуша.
- Понякога обичам да говоря много, затова.... Просто не ми обръщай внимание. - каза по късно той като се усмихваше отново приятелски. Боже защо го правеше точно сега...

Даниел се засмя на шегата. Наистина едва ли да говориш на цветята бе по-добър вариант, а и всъщност той именно очакваше да намери някакъв слушател, който да изслуша поне проблемите му. Може би след това щеше да му изтрие спомените или щеше да направи нещо друго, с което да помогне на самия себе си, но имайки предвид момичето пред себе си, Даниел знаеше само едно - че това момиче беше готово на истинско приятелство и най-вече, че много би се радвал ако между тях наистина се сформира едно приятелство.
- Благодаря за предложението, просто човек трябва да е голям глупак, за да му откаже. - каза той малко по късно и заедно с Мая тръгнаха напред по пътеката от заобикалящите ги наоколо цветя.
- Проблема е следния. Да кажем, че живота доста често се променя, а когато си живял достатъчно много и си видял много неща, живота ти става скучен. Моя проблем е, че понякога съм отвратително злокобно създание и принципно това ми харесва, но точно в момента сякаш в живота ми трябва да реша дали да остана на лошата страна или да отида на добрата.
Даниел погледна момичето пред него с някакъв поглед, с който очакваше някакъв отговор, но след като не получи такъв продължи:
- Разбираш ли, просто сякаш трябва да поема по някакъв нов път, да мина на нов етап, а дори не знам, какво точно искам аз самия... Объркано е. И е гадно!

Донякъде предложението наистина си струваше. Досега Даниел никога не бе чувал някой да му предлага помощта си. Е, изключение правеха онези моменти, когато някой искаше да спечели нещо от себе си и заставаше на негова страна само и само да получи награда, но в този момент Даниел не се чувстваше така. От толкова много години той наистина повярва на това момиче и наистина искаше да има някой до себе си, който да го разбира и най-вече да го подкрепя.
- Поставяш ме пред трудно решение и трябва да знаеш, че във всеки един момент мога да ти се нахвърля и убия. - все още Даниел не смяташе за редно да казва за малката си тайна, че е древен магьосник. "Може би по-късно", каза си той.
- Ето, какво. Ще приема да станем най-добри приятели и да се подкрепяме, при няколко условия. Първо да не се месиш в нещата, които правя и да не ме поучаваш. И второ - да дойдеш за седмица в имението ми, а ако ти хареса можем да уредим нещата и да станем съквартиранти.
Даниел се усмихна на Мая като силно се надяваше да няма чак толкова хубава къща и да остане, но нещото което всъщност вътрешно искаше бе просто да има добър приятел до себе си.