Lovers are just like buses. You just have to wait a little while until another one comes along.

Adrian Darcey | 33 | Human | fc. Hugh Dancy



Гъдел ме е от твоите спомени..

Написано върху смачкана салфетка със затъпен молив. Затисна го с чинийката, пълна с празни опаковки от захарчета, на чашата, чиито тънък ръб бе украсен с остатъците на нечие матово, розово червило с миризма на рози и бонбони.

Моливът заскриптя отново, оставяйки диря, която гласеше:

Няма любов като нашата.

Не, не беше хайку, дори нямаше дъх на стихотворение. Просто колаборация от думи, която щеше да му остави. Или може би не.
Не беше от типа мъже на нощта с тесен кожен шлифер с висока яка и бомбе, което служеше за параван на един мръсен и пропит с отчаяние поглед, в който плуваше безпаричието и портрета на една болна майка.
Дори не можеше да се причисли към онези, които заработваха насъщния с тяло.
Беше временна професия…вече десет години. И сега му изглеждаше, че дипломата по Средновековна английска литература бе съвсем ненужно предлюдие към това битие на грешен страдалец. Все пак, кой би искал образована проститутка?!

Щеше да си остане изгубена кауза и горчиво разочарование за онази, която му бе дала живот. Представяше си я с чело сбръчкано от тревоги и сребърни кичури в абаносовите къдрици, да се движи напред-назад монотонно в своя люлеещ се стол под сайвана на испанската вила, с котарак в скута си и песен между устните.

Стоеше в това кафене вече час и започваше да се обгръща в безвремие и липса на вяра, че той щеше да се появи отново. Че щеше да надзърне с объркания си, виновен, зелен поглед иззад ъгъла през рамо. Ще запали цигара и ще чака прекалено кратко, но пак ще го заболи.
Някои плащаха на отрепките като него да си тръгнат, уви, зеленоокият им плащаше, за да останат.
За да остане…

Явно му бе трудно да събере куража и да го нарече свой любовник.

Сервитьорката профуча край него като непреклонна, пред молбите на планинари, фъртуна и му напомни, че ако желае да остане още, трябваше да поръча нещо.

Нямаше средства за подобно разточителство.
Прибра телефона си в джоба на сакото, а бележката остави на масата. Вероятно, скоро тя щеше да стане част от съдържанието на някой контейнер за смет, също като надеждите му.

Тръгна по тънката, крива улица, която напомняше по форма на краката на неговите колежки, липсваха само съдраните, мрежести чорапи и очуканите, лачени токове, които се клатушкаха пияно върху подметката на едни десетгодшини сандали.

PS: Може ли да ми смените името на darcey.

Одобрен си :) Приятна игра